приказка за стария халиф

Д-р Георги Гайдурков

Преди много години, в една далечна страна, живял един халиф. Докато бил малък, той израстнал в голямо и задружно семейство. Всички в царския палат се отнасяли помежду си с дълбоко уважение и любов. Висшестоящите учели и наставлявали подчинените си, участвали в работата заедно с тях като братя. Подчинените от своя страна били признателни за всички грижи, полагани за тях и обичали искрено началниците си. Старите хора уважавали младите и се вслушвали в тях, младите пък обичали възрастните и с интерес научавали от тях мъдрост и знание.

Всички поданици в онова далечно царство виждали как задружно и с обич помежду си живеели хората в царския двор. Удивявали се на честността им, на откровеността, с която те обсъждали всички проблеми с обикновените хора, на това как споделяли богатството с бедните и ги обичали.

Като виждали тази любов, хората в онова царство неусетно сами започнали да се отнасят помежду си с почит и уважение; всеки гледал да направи малко повече от задълженията си, а другият есетствено му отвръщал със същото. Така цялото царство живеело дружно и щастливо, радвало се на богата реколта, хамбарите били пълни с жито, а търговци от далечни страни донасяли в царството скъпи платове и накити.

Халифът от дете станал младеж, дошло време той да застане начело на царството, оженил се и му се народили много деца. На свой ред децата също порастнали, оженили се и имали свои деца, а халифът остарял и имал много внуци и правнуци.

Но не щеш ли, за зла участ, времената се променили. Духът на любовта и разбирателството напуснал онова царство и отлетял надалеч. Началниците започнали да бият подчинените си и да властват над тях, а подчинините с нежелание и скрита омраза изпърнявали заповедите им.

Децата и внуците на халифа започнали да се карат помежду си. Спорели кой е по-велик и кой ще наследи по-голям дял от богатството на царството.

Младите не уважавали вече старите, надсмивали им се, а старите не се вслушвали в нуждите на младите, не ги разбирали и само ги хокали. Така царският двор от палат на любовта се превърнал в замък на мрака, омразата и раздора.

И населението на онази далечна страна, като виждало какво се случва в царския двор, си казвало: защо да се подчиняваме на такива зли хора, които само ни грабят, тормозят и живеят на наш гръб? Започнали да се бунтуват против началниците си, да чупят инструментите, да трошат работилниците и даже да убиват.

Но навикът е втора природа и понеже те така свикнали да се отнасят с началниците си, започнали да се карат и  помежду си, да се бият и убиват даже. Дори и в най-малкото селско семейство се настанил духът на недоворието, завистта и злобата.

И понеже всички в царството били един срещу друг, това царство започнало да запада. Реколтата намалявала, хората обеднявали, а търговци от далечни земи все по-рядко посещавали онази страна. Чужди племена започнали да настъпват по границите и да откъсват  земя от териториите на царството.

Всичко това свивало до болка сърцето на стария халиф. Будел се нощем, облян в студена пот и дълги часове в мрака разсъждавал за причините на това бедствие, сполетяло халифата му. Не могъл да намери отговор, нито знаел как може да направи хората отново задружни и щастливи, а царството богато и охолно.

С натежала  от мрачни мисли глава в една тъмна нощ той взел решение: “Ще напусна двореца и ще замина за далечни страни, дано тям някой знае отговора на загадкта и ми помогне, за да мога да помогна и аз на своя народ!”.

И сутринта тайно, преди изгрев сълнце, преоблечен като обикновен скитник, той напуснал границите на своето царство.

Пътувал дълго от град на град, ту възседнал някое осле, ту примолил се да го качат в каруцата като последен бедняк. Хлопал от врата на врата, срещал се със стари и млади, с бедни и богати, падал с поклон и молба в краката на царе и патриарси.

Но никой не могъл да каже отговора на загадката и да му даде съвет. Вдигали рамене, поклащали глава и в най-добрия случай го отпращали със съчувствие.

Така горкият старец обходил страна след страна, царство след царство, преминавал през пустинни и безводни места, през гъсти непроходими гори, пълни с диви зверове и опасни разбойници…

Минали години. Една късна вечер, нападнат и изпонаранен, той се довлякъл до портата на някакъв манастир.

Монасите му отворили, съжалили го и го приели. Дали му  дрехи и подслон, нахранили го. Отвели го на другия ден при игумена.

– Какво търсиш, клети старче, по широкия свят? – попитал го дългобрадият абат.

– Търся отговор на моята загадка: Защо хората стават лоши и зли и как мога да върна обратно доверието помежду им?

Игуменът дълго мълчал с отпусната на гърдите глава, а бялата му брада се разстилала като къделя върху расото. Накрая повдигнал очи и казал:

– Знаеш ли, старче, този отговор търсят хората от векове, но все не го намират. Но имай вяра, и Бог ще ти покаже пътя. И аз не знам отговора, но има един човек, който може би го знае. Недалече от манастира, в една пещера в пустинята е намерил убежище отшелник, светец, пребиваващ в пост и молитва. Той сигурно знае отговора, нали живее сам под  звездите и под самия Бог.

На другия ден монасите изпратили халифа, пожелали му от сърце да намери отговор и мир за душата си. С тази последна надежда старецът се запътил на път през пустинята. Пребродил каменисти места, минал през тръни и бодили, изморяван от жегата по пладне и треперещ от студа през нощта. Най-накрая с голреми усилия успял да се добере до пещерата на отшелника. Заварил го с изпокъсана власеница,  на колене тихо да шепти молитвите си. От дългото постничество и усърдните молитви, човекът бил придобил нещо като ясновидски дар и веднага усетил, че някой е застанал на входа на пещерата. Без да помръдне, отшелникът попитал:

– Кой си ти и какво искаш от мен?

– Отче, искам да разбера истината. Защо моите хора станаха зли и как да им помогна да станат пак добри, каквито бяха някога?

Тогава отшелникът се обърнал, втренчил очи в него и дълго не отмествал погледа си. Халифът смутено пристъпил крачка-две, устните и ръцете му треперели. Паднал на колене.

Настъпило мълчание. Нещо трогателно и силно витаело в полумрака, обгръщащ двамата коленичили старци. Накрая отшелникът продумал:

– И аз не мога да ти отговоря.

В миг, като с кинжал болка пронизала сърцето на стария халиф, а тъмната реска между веждите  още по-дълбоко се врязала в челото му и като че ли разсичала помръкналото лице на две. Та нали това била последната му надежда!

– Но… – бавно продължил отшелникът, затворил очи, сякаш бил в транс. – Виждам нещо: Един от вас е ангел. Един от вас в царския палат е слязъл от небесата ангел и живее сред вас. Друго не мога да ти кажа.

Халифът тихо се изправил, замислен над странните думи на светеца. Благодарил му, двамата старци се прегърнали и халифът си тръгнал. След дълго пътуване, носейки чудновата вест на ясновидеца, халифът се върнал в своя халифат. В първия миг неговите деца не го познали – толкова дълго било времето, в което отсъствал и толкова много се бил променил. Едни от тях се зарадвали, защото вече мислелеи, че бил загинал, а други, по същата причина, ги обхванало лукавство, защото се усетили застрашени за богатството и наследството си. И единте и другите обаче били изумени, когато той свикал всички от царския дворец на генерална аудиенция и обявил:

– Нося ви вест, много важна вест! Един от вас е ангел! Не знаем кой е той, но един от вас е слязъл от небесата ангел и живее тайно сред вас.

Веднага започнало шушукане, което скоро прерастнало в глъч:

– Но кой е той? Кой може да е ангелът и как да го познаем – суетели се всички.

Умувайки върху това, благородниците се разотишли в покоите си, но мисълта за ангела не ги напускала. Започнали да гадаят:

– Хм… да не би това да е Мехмед… той е така странен, затворен, усамотява се често… – казал един.

– А, остави го Мехмед. – отвърнал втори – Не може да е той, такъв е дребнав и сприхав, но пък де да знаеш… Може би…?

– А да не би да е  Али. Толкова е прям и винаги казва истината – подел трети.

– Ха, прям, ама все вдига кавги и сканадли, не може да е той… Ама все пак… Може пък и да е… – запитвал се друг.

– Ей, знаете ли – подел пети – Аз мисля, че може да е Хасан, нали той е  един такъв…

И така споровете продължили, без да могат да отгатнат кой е ангелът, живеещ помежду им. И понеже не могли да разберат кой е той, всеки се съмнявал в другия. Казвал си наум: може би сега говоря с ангела? И започвал да се държи като с ангел. Така един, после трети, пети… Всеки се съмнявал във всеки и разговарял и се отнасял с другия като с ангел – с почит и уважение. И понеже и другият не знаел, и той му отвръщал със същото. Така полека-лека всички започнали да се отнасят помежду си като ангели – с дълбоко уважение. И понеже усещали и виждали същото уважение, проявено и към тях самите, започнали и да се обичат. В двореца станало леко, появили се усмивки, лицата започнали пак радостно и весело да блестят. Недоверието, съмннеието и лукавството изчезнали и всеки се стараел да прави повече, отколокото се очаквало от него. А другият се стараел да го върне, като правел за него още повече.

И странно, това не тежало на никого, защото така всеки се чувствал добре – уважаван, почитан, обичан.

Така постепенно всеки започнал да се чувства като ангел. Като ангел, обграден от свита ангели.

Старият халиф виждал това и свитото му от години сърце започнало да се отпуска. Тъмното му лице просияло и всички се почувствали сигурни, можещи, имащи и обачани в царския палат.

И понеже навикът е втора природа, тези радостни и сигурни в себе си, в силите и досотойнството си хора, започнали да се отнасят като с равни и с подчинените си. Не ги хокали повече, разговаряли с тях, обяснявали им и даже им помагали рамо до рамо в работата като братя. Тогава другите ги обикнали и се стремели да направят за тях повече, отколкото се изисквало.

Народът на онова царство, като виждал как всички в царския палат се променили и как започнали да се отнасят с всеки човек, самите те започнали да се чувстват сигурни и обичани. Съмнението към управниците се заменило с доверие. И в последното селско семейство засияла радост и надежда.

Царството укрепнало, отново производството нарастнало, а хамбарите били пълни. Отново търговци от далечни старни идвали със скъпи стоки и се чудели на чудото, станало в това царство. Чудели се и разнасяли по света добрата вест, как хората могат да живеят като ангели на земята.

А старият халиф доживял щастливо още дълги години, радвайки се на любовта на децата си и на изобилието на царството си.

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s