НОВА КНИГА!

Излезе от печат, в превод от немски, книгата на Хайнц Фарнер „Гладуването като терапия. Физиология и патофизиология, методика, индикации и протичане,  психологически аспекти“.

Предговор към българското издание – от д-р Гайдурков.

За първи път на български език родният читател разполага с научен труд  (а не научно-популярна литература), касаещ темата за лечебното гладуване. В строго научен протокол и в дълбочина българският читател професионално може да се запознае със същността, дълбоките и интимни механизми, протичащи в човешкия организъм при лечебно гладуване. Подробно и систематично е предадена физиологията и патофизиологията на тези процеси. Описана е методиката  на гладолечението, неговите индикации, клинично и параклинично протичане и проследяване, контраиндикациите, както и психологическите му аспекти.

Особено ценно в практически план  е изложението по нозологични единици и регистрирането на лечебния ефект при отделните заболявания. Незаменими и ценни са множеството проследени конкретни клинични случаи, защото знаем, че опитът и живият пример са най-добрите учители, от които можем да почерпим знание,  мъдрост и практическо умение.

Поради липса на строго научна литература, доскоро у нас на гладолечението се гледаше като на своебразен вид парамедицина, особено сред професионалните среди.

Настоящият  труд идва да коригира тази представа и да запълни празнината в медицинското образование и практика.

Книгата ще може да намерите в книжарници „Хеликон“, „Сиела“, книжен пазар пл. „Славейков“, както и в кабинета на център „Санитас“, ул. „11-ти август“ 13 (11-14ч. и 16-19ч.).

 

 

КОЙ СОРТ СМОКИНИ СА ПО-ПОЛЕЗНИ?

Смокинята е едно от първите плодни дървета, култивирано от човека, със самото начало на появата на стопанство, преди около 10 хиляди години. Поради дълголетната си история, подобно на всички други облагородени от древността растения, днес сортовото разнообразие на смокинята  е изключително многобройно. В обръщение практически са над 700 имена за отделни сортове, много от които са синоними и чисто локални условни наименования. Логично е, че дори и за най-тесния специалист в областта, ще бъде изключително трудно да даде обобщаващ показател за приоритет на някой от тях.

За целите на таксономичната яснота все пак ще е полезно да кажем, че ботанически смокините се делят на четири основни типа:

-Каприфиги – дървета, които произвеждат само мъжки цветове и съответно никога не плододават. Те опрашват женските смокинови дървета (двудомност). Използват се от човека и за приготвяне на прословутото сладко от зелени смокини. Най-доброто такова се произвежда именно от месестите съцветия (не плодове!), появяващи се още по голите клони на мъжките смокини напролет.

-Тип Смирна – това са женски смокинови дървета, които трябва да бъдат опрашвани от мъжките каприфиги за да дадат плод.

-Тип Сан Педро – дървета, които носят две култури – една, която не изисква опрашване и плододава партеногенетично, и една, която изисква опрашване.

-Обикновени смокини (common figs) . Това са най-често отглежданите смокини, особено в домашни локални насаждения. Те не се нуждаят от мъжко дърво за опрашване. Поради това плодовете на този тип смокини нямат отвор за опрашване, което създава предимството, че по- трудно се развалят и могат да имат по-добри транспортни качества и по-голяма трайност на пресните плодове.

Градирането на полезността на смокиновите плодове по отношение на цвета на външната кожица е лаическо и е изключително проблематично и условно. Обикновено за определяне на качеството на сорта, плодовете се ранжират по комплексна скала, включваща цялостен набор от показатели като степен на захарност, киселинност, водно и минерално съдържание, рандеман на семена, общи органолептични качества и много други.

От здравословна гледна точка, при така зададен въпрос за цвета на смокиновия плод, можем да се базираме на следното:

Оцветяването на смокините, както и при повечето плодове, се дължи на наличието на богат спектър от фитохимикали, образуващи сложни комплексни съединения помежду си. В тях се включват полифеноли като галова, хлорогенова и сирингова киселина, катехин, епикатехин, рутин. Цветът може да варира поради разлики в концентрацията на антоцианини и по-специално на субстанцията цианидин 3-рутинозид. Колкото последния е повече, толкова и цветът на смокините е по-наситен.

Естественото биологично предназначение на растителните пигменти  може да ни насочи и за ползите, които ние можем да почерпим от този природен феномен. Сред могобройните функции, които изпълнява пигментът, на първо място можем да подчертаем, че той е един естествен антиоксидант и консервант. Предпазва от микробна развала и разрушаване на плода под въздействието на кислорода. Освен това той отблъсква с антисептичните си качества и всички други микронападатели – има противовирусно, противобактериално и противогъбично действие. В този смисъл, макар и условно, можем да кажем, че колкото един плод е по-наситен в червено-виолетово, толкова е по-предпочитан с посочените си свойства. При това трябва да вземаме под внимание не само цвета на кожицата, но също да отчитаме и цветната наситеност на плодната пулпа (вътрешността).

Дали трябва да белим смокините?

Ако смокиновият плод е добре узрял – основен критерий, по който трябва да избираме смокини в магазина – не е необходимо да го белим. Изисквайте винаги да ги подбирате лично един по един и не ги купувайте насипно на килограм. В противен случай в покупката ще получите в по-голямата част неузрели и неузряващи в последствие (твърди и сухи) , а в друга част – презрели и вече ферментирали смокини (с миризма на алкохол). Неузрелите плодове, ако въобще ги ползваме, следва да се обелват, тъй като все още наличният в тях латекс (белезникавият сок) е силно дразнещ и е послание на растението да не го ядете.

Относно останалите общи ползи на смокините е писано много, а техният състав е достъпен за всеки в интернет.

Смокиновите листа, именно поради наличният в тях отровен сок-латекс („мляко“), характерен за фикусите (смокинята е вид фикус!), който веднага потича при откъсването им, могат в дадена доза да бъдат и лекарство, употребявано от дълбока древност. Използва се главно техният антисептичен ефект описан по-горе. Приготвят се задължително като запарка (а не директно, в който случай могат да провокират остри възпаления и дори некроза!). Запарките се прилагат  външно – при гнойни възпаления и др. под форма на лапи, също и за гаргара. Могат да се прилагат и вътрешно като 1-2 суп.л. сушени листа (ако са пресни се нарязват на ситно, но като ползваме за целта ръкавици) се заливат с около 500 мл. вряща вода. Киснат след това 2 часа, течността се прецежда и количеството се пие в рамките на деня на 3-4 приема на гладно.

Д-р Гайдурков